Двама в любовта

Ярък лунен лъч озарява,
На сърцето първа обич изтъкана.
Бясна лудост го тресе,
И към любов желана го несе.

И ако някой ден сърцето,
Поиска да се гмурне във морето,
Вятъра любовта ще разгори,
И дори да иска, не ще я загаси.

Обичат ли се две души,
Стоят на брега,
И шепнат песента за любовта.

Двама в любовта,
Отронена сълза.
Двама срещу света,
Обвит в самота.

Стои сърцето на брега,
И радостно гледа морската вълна.
Гледа го отсреща едно море,
А отсам поглежда едно сърце.

Когато любовта го споходи явно,
И луната го огрее бавно,
Намира то спасение славно,
И в прегръдка се отпуска плавно.

Две тела от любов сплотени,
Две лица до уши засмени.
Две сърца от плам горени,
Две души от света стопени.

Сърцето обхвана самотата,
Няма друго чувство веч за него на земята.
Като слънчев лъч любовта дойде и си отиде,
Прегоря и на сърцето му е време да застине.

Сълза сияйна се отронва от лицето,
И тягостно се стича във морето.
Тъжна фигура под небето крачи,
А сърцето й зад нея разбито се влачи.

Тъжно гледа сърцето към морето,
И си спомня до себе си сърцето.
Как стояха редом на брега,
А сега само́ с тъга си пее песента.

Само́ в любовта,
Отронена сълза.
Само́ обвито в самота,
И стоящо пред света.